Сън ли си?

Още от онзи момент, когато го видя за пръв път нещо в нея се скърши. Няколко слънчеви лъчи, които си пробиваха път през гъстите зелени корони на дърветата осветиха лицето му и той повдигна главата си с усмивка. Тя променяше цялото му лице, караше го да сияе, правеше го красив. Всички думи изчезнаха, нямаше звуци, нямаше нищо. Просто една усмивка и всичко се промени. Тя бе готова да направи всичко, за да я види отново. Имаше чувството, че бе прогледнала за пръв път и беше като слепец, които за пръв път вижда слънцето. Всичко сякаш се случваше бавно, сякаш времето се разтягаше пред нея и се забавяше все повече и повече, докато за миг не спря изцяло. Миг, които продължи сякаш часове. И тогава той заговори...
Озова се в някаква гора, с непознати хора, но това сякаш не бе от значение, те не съществуваха за нея. Имаше го само онова момче, със заслепителна усмивка, което седеше до огъня и разказваше с мек кадифен глас за живота си. Тя слушаше с такъв интерес, възприемаше всяка една дума и осмисляше значението ѝ по няколко пъти за стотни от секундата, като една усмивка с разбиране грееше на лицето ѝ. Сенките от огъня правеха различни форми по тялото му, създавайки илюзия за лек шоколадов тен. Когато забеляза това единственото ѝ желание бе да я докосва, да я усеща до себе си, да я целува и сякаш за секунди нещата стигнаха до онзи миг, в който тя бе в прегръдките му, усещайки всяко едно издишване върху врата си, което я караше да настръхва. Целувка, още една. Миг след миг наслада, отпускайки сетивата си, усещаше тя и това я караше да забрави всичко. Нищо друго не съществуваше там в онази нощ, само тя и той. Времето сякаш бе спряло, единствено няколко птички пееха от време на време и оповестяваха присъствието си, създавайки прекрасен фон. От значение бяха единствено те, единствено движенията им, усещанията им, докосванията им. И там те говориха с часове, не им пречеше, доставяше им още по-голямо удоволствие, изучаваха другия и това, което разбираха сякаш им харесваше. В един момент заспаха прегърнати и слети един в друг след като очите им не издържаха и затвориха уморените си клепачи.
Сега от него бе останал само блед спомен в ума ѝ. Нямаше нищо, което да докаже, че това се бе случило. Той бе като сянка от един забравен сън, наблюдаваше я, скрит в дълбините на съзнанието ѝ и се опитваше да привлече вниманието ѝ, а тя..Тя осъзна, че той бе просто едно момче с прекалено чаровна усмивка, с която я бе омагьосало за един миг.. 

Пътуването във влака щеше да бъде едно интересно преживяване и за тримата и никой от тях не го отричаше. Тя тичаше, за да купи бира, но винаги бе била толкова непохватна, че собствените ѝ крака се вплетоха един в друг и тя се строполи по лице на пода. От мокрите, преди сиви, мръсни плочки се чу пукот, бе паднала на ръцете си. Изпсува на ум собствения си късмет, изправи се, избърса ръцете си в якето и влезе в магазина, купи бирите като отново изруга, че няма цигари там. Реши, че няма време да иде до друг магазин колкото и неприятно да ѝ изглеждаха 6 часа с 2 цигари. Излезе от магазина и отново се затича към влака. Не можеше да ги види, имаше прекалено много хора, а в тъмнината всички изглеждаха почти еднакво. Тичаше напред и се опитваше да види един сив анорак, но преди да успее една ръка я хвана и я дръпна към вагона. „Хайде де, ще изпуснем влака, къде напред тичаш?” ядосано каза той. Тя само изпуфтя и се нацупи. Сама знаеше, че няма да е за дълго, не можеше да му се сърди. Намериха свободно празно купе от първа класа и се настаниха, хората ги подминаваха, не смееха да се качат при тях, а тя се чувстваше толкова спокойна. Седнаха един срещу друг от страната на прозореца и си се усмихнаха щастливо с очакване на пътуването. Десет минути по-късно вече бе в друго измерение. Той пусна песента, която описваше какво бе за нея и я поздрави. Истина ли бе това, което тя чуваше, скара му се и се нацупи, но не издържа по-дълго от 10 секунди и отново му се усмихна весело. По-късно седяха един до друг Тя се намести до него и реши да си легне на краката му, хвана лявата му ръка и я преметна през рамото си, затвори очи и се усмихна. Гледаше го с часове, бе обърнала главата си нагоре към него и сякаш си говореха с очи. Той ѝ се усмихваше, радваше ѝ се, а това я правеше щастлива. „Me gustas tu” прозвуча от телефона му след като той бе търсил следващата песен. „Поздрав” и се усмихна широко. Това трябваше да значи нещо, нямаше как да греши. По-късно останаха само двамата, стояха прави в тъмнината и единствената светлина, която ги осветяваше беше тази на лампите покрай релсите. Тя обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Целуна го нежно по врата му, а той сложи ръце на кръста ѝ, но вместо да я отблъсне както тя очакваше, той я придърпа още по-близо към себе си. Приближи устни до нейните и сякаш чакаше позволение, за да я целуне, но вместо това тя просто го целуна първа. Целувката бе кратка, но значеше толкова много неща едновремено. Тя го погледна смутено и отвори вратата на купето тичайки към тоалетната. Бе толкова объркана. Сега вече наистина се бе загубила в собствените си мисли.
По-късно, когато вече пристигнаха на гарата бяха много уморени. Безсънието се бе отбелязало върху лицата им и сини сенки имаше под очите и на тримата. Въпреки това навън още не се бе съмнало и не личаха. Винаги се чувстваше странно на тази гара, беше толкова близо до дома си, там където имаше толкова много спомени, но бе и така далече. Преди да успее да обърне внимание на каквото и да е било около нея видя шофьора и тръгна към него, те я последваха носейки багажа и псувайки студът.
Когато влезнаха в колата тя сложи слушалки в уши и се унесе в сладка дрямка. Вече бяха стигнали, тя видя познатия вход и се усмихна, слязоха от колата и тя вдиша свежия въздух. Всичко бе бяло и чисто, изглеждаше толкова невинно и изпълнено с надежда, това бе нейното място. Вървейки навътре той я хвана за ръка, тя го потрепна от допира на топлата му кожа до нейната поглеждайки го учудено, но вместо да ѝ отговори на въпросите в очите той бе обърнал глава на другата страна и се държеше сякаш това е нормално. Изведнъж нещо я разтърси и тя отвори очи, все още пътуваха. Какво за бога значеше този сън дори тя не можеше да си отговори. Отново заспа. Този път не сънува нищо, събуди я той крещейки, че са пристигнали. Всичко изглеждаше както в съня ѝ, снегът проблясваше от първите слънчеви лъчи като хиляди малки кристалчета.
По-късно вечерта, тя стоеше и се наслаждаваше на топлината, която я озаряваше от камината. Огънят хвърляше различни сенки върху лицето ѝ като го караха да изглежда някак загадъчно, а очите ѝ черни. Косата ѝ бе кърваво червена и някой би си помислил, че ако я докосне може да се опари. Нямаше сили дори да стане от стола, бе много изморена от пътя, заслушана в музиката дори не бе усетила кога той е седнал до нея. "Какво ти има?" притеснено я попита той. "Нищо." отвърна тя поглеждайки го с увереност, но сама знаеше, че нещо не е наред. "Ако не ми кажеш ще те целуна!" закани се той и се приближи към нея. Това бяха нейните номера, не веднъж ги бе правила и знаеше, че когато го кажеше всъщност наистина имаше желанието да целуне дадения човек. "Не няма." отвърна отново убедено тя. Видя го как се приближава към лицето ѝ, готов да я целуне, но изведнъж се дръпна. Тя се нацупи леко, но осъзна, че баща ѝ бе до нея, обърна се и забрави за прекрасното синеоко момче. След като се наядоха тя отново седна на стола пред огромната камина. Бе толкова красиво, огнените езичета си играеха едно с друго като малки деца. Народна музика звучеше от другия край на заведението, бавна песен изсвирена на гайда разпозна тя и се усмихна с някаква носталгия в очите си. Старите пейки покрити с родопски одеяла изглеждаха както бяха изглеждали и преди 15 години, нищо не се бе променило там, бе като капсула на времето, но някак запазено. Каменния под с различни на големина бели линии бе останал същия, колко ли пъти бе падала като малка там. Чановете, сложени на дебело въже се поклащаха леко от течението, като се връзваха идеално с стените покрити с дървени пръчки и по-малки колове. Всичко бе така както го помнеше, чувстваше се като малко дете отново. Изведнъж усети една студена ръка на врата си, която бавно започна да я масажира, тя погледна стреснато назад и стомаха ѝ се сви. Той стоеше зад нея в цялата си прелест и ѝ се усмихваше с любимата ѝ крива усмивка. Не можеше да е толкова прекрасен. Сините му очи я пронизваха, но това не ѝ пречеше, напротив, чувстваше се добре, че той може да погледне в душата ѝ. Белите му зъби блестяха и той заговори. По косата му имаше малки снежинки, които се топяха и устремено тръгваха надолу към бузите му, които бяха зачервени като на дете, което цял ден е играло в снега, но дори и да бе изпитало студ не му пречеше, забавляваше се в прекрасната бяла покривка върху земята. Чак след няколко секунди осъзна, че е спряла да диша и и причерня, дори не го слушаше. Ако бе с по-светла кожа щеше да се смути и изчерви, но за нейно облекчение това никога не се случваше, а дори и да ставаше, не си личеше. Той я докосна и с другата си ръка и продължи да ѝ прави масаж, обръщайки главата ѝ напред. Тя не се съпротиви, взе цигарата, която димеше в пепелника и си дръпна от нея. Издиша дима и направи няколко кръгчета във въздуха, той с едно пръстче ги проби и се усмихна отново. Какво дете бе понякога, но толкова сладко и невинно.
Когато разопаковаха багажа си в отредената им стая тя копнееше за един горещ душ. Малко преди да каже, че влиза в банята той я изпревари и започна да съблича, а тя се нацупи и възнегодува как е могъл точно сега да го направи. "Влизай с мен тогава". Тя отвори уста и го погледна стъписана. Отне ѝ минута докато се опомни. "Шегуваш се нали?" каза тя и се изсмя с нотка на притеснение в гласа."Не, хайде, влизай." отвърна съвсем сериозен той и тръгна към банята. Нямаше какво да губи, стана от леглото си и се съблече. Вратата на банята бе точно срещу него за това не ѝ се наложи да направи повече от 3 крачки боса. Чу се затварянето на вратата зад гърба му и щракването на ключалката. Оранжевите плочки на банята придаваха много странен цвят на очите и тялото му, изглеждаше леко златен. Да, той бе нейното златно, синеоко момче. Отново бе спряла да диша и когато усети студената вода се закашля от изненада и изписка. Напсува го и започна да го бие, но през цялото време и двамата се смееха. Видя възбудата в очите му, но някак си я бе срам да погледне под кръста му, не че не бе виждала, но просто някак си ѝ беше странно да седи там с него. Изкъпаха се и отново започнаха да се боричкат вътре докато тя не се подхлъзна и не падна. За неин късмет успя да се хване за мивката и не се удари, но след това избухнаха в смях. Той ѝ помогна да стане изсумтявайки, че е шматка и отново ѝ се усмихна. Тя спря да диша. Защо всеки път реагираше така при вида на усмивката му? Ядоса се и изпъшка изморено, тръгна към вратата на банята и я отключи, но преди да успее да я отвори чифт ръце я хванаха през кръста и я обърнаха на другата страна. Той я прегърна и започна да я гъделичка, докато тя се извиваше в ръцете му. "Недей, спри, не мога да дишам, ще се задуша от смях" едвам успя да каже тя задъхвайки се и силният му захват се отпусна и той сам ѝ отвори вратата. "Път на дамите" каза той с престорен джентълменски глас и английски акцент. Тя се разсмя и се запъти към гардероба. Той също бе до леглото ѝ, за това не успя да се изцапа. Извади чифт черни дантелени прашки и едно черно прилепнало потниче и се облече в бързината. Когато се обърна го видя как нагло се е излегнал в леглото ѝ и сякаш я чакаше. "Какво правиш тука? Твоето легло е там!" ядоса се тя и посочи другия край на малката стаичка. "Аз ще спя при теб тази вечер" отвърна незаинтересовано той изучавайки реакциите на лицето ѝ. Вместо да се размрънка тя се примири, но вътрешно изгаряше от радост. Самата мисъл да е близо до него, да чувства топлината на кожата му върху своята, дъха му по врата си и ръцете му върху нея, караше стомаха ѝ да се свива. Хиляди пеперуди сякаш пърхаха вътре в нея и тя побърза да си легне и да се свие плътно до него. В стаята бе тъмно, усещаше учестеното му дишане и силното му сърцебиене. "Колко забавно" помисли си тя като осъзна, че нейният пулс също бе забързан. Малко след това умората я връхлетя като орел и тя отпусна лилавите си клепачи, скоро заспа. Сънува много цветни сънища, нищо смислено, просто картини, които я заслепяваха с яркостта си. Изведнъж отвори очи и тъмнината на стаята правеше всичко черно. Отне ѝ няколко минути докато започна да различава форми и фигури. През прозореца се виждаха покритите с бяло одеяло дървета, а снегът валеше на парцали. Една ръка се преметна върху нея, след което краката му се вплетоха в нейните. Усети дишането му по врата си и тазът му върху гърба си. Коремът ѝ се сви, усети възбудата в собственото си тяло. Костваше ѝ много усилия да остане на едно място, за да не се размърда и да го събуди. Не бе усетила кога бе заспала, но сутринта, когато отвори очи видя, че той вече е буден. Гледаше я с любопитен поглед изпълнен с любов. " Добро утро " прошепна ѝ тихо той и се усмихна. Колко ли рошава и размазан бе гримът ѝ, но това не я притесни, отвърна на усмивката му и разтърка очи, почиствайки грима си незабележимо. Замисли се как не би имала нищо против да се събужда така всяка сутрин. Няколко слънчеви лъчи влизаха в стаята и осветяваха лицето му, като ако фокусираш поглед можеше да видиш хилядите малки прашинки, които имаше из бялата стая. Той се размърда и се изправи до седнало положение, като още милиарди частици прах се вдигнаха във въздуха. Стана от леглото и се облече, подканвайки я да идат и да закусват.
 Вечерта тя отново седеше край камината, бе любимото ѝ място. "Какво ти има?" събуди я от унеса ѝ той. Тя го погледна невярващо и не отговори. "Хайде де, знаеш, че ми пука." Отново никакъв отговор, а само ирония се четеше в очите ѝ. "Не, сериозно, въпреки шегите и всичко, знаеш, че те оби..абе това, което не ти казвам никога". Тя започна да се прави на ударена опитвайки се да изкопчи от него тези 2 думи, но въпреки това сърцето ѝ бе започнало да тупти като лудо. Ако можеше да изобрази картина в главата си, то тогава тя самата беше в една стая и ръкопляскаше и подскачаше щастливо при мисълта за това, което ѝ казва. Този път му се усмихна и каза едно простичко "И аз.". Нямаше значение какво прави, колко я натъжава понякога и колко е ужасен на моменти, тя го обичаше и искаше да е щастлив, а когато той бе щастлив тя също се чувстваше така. В очите му виждаше, че той чувства същото, а нямаше нещо, което в този миг може да я накара да се усмихне по-истински. Цяла вечер той я наблюдаваше с интерес, сякаш попиваше всяка една нейна дума и действие. Бе забелязала, че го прави в последните две седмици и сама не можеше да си обясни защо, но точно в онзи момент не ѝ и трябваше. Просто се наслаждаваше на топлината в сърцето си и на любовта в очите му.

Седяха в морската градина, бяха всички. Пиеха бира както всеки ден, някои играеха хек, други си говореха, а трети слушаха музика. Тя се забавляваше, гледаше хората около себе си и ги анализираше по свой собствен начин. Това винаги ѝ доставяше удоволствие. Бе забелязала как където и да идеше, той я следваше, точно както в началото. Отидеше ли да играе хек, той идваше, седнеше ли, той също сядаше при нея и не можеше да си обясни защо това е така. Сега не обръщаше внимание къде е, харесваше ѝ да гледа как вятъра движи клоните и листата на дърветата. Слънчевите лъчи минаваха през тях и сенките върху тревата създаваха различни форми. Морският бриз леко размяташе кичури от косата ѝ наляво надясно и отнемаше част от топлината в горещия ден. "Какво гледаме?" появи се с широка усмивка той. " Всичко и нищо" отвърна тя. Седна до нея и я погледна, в очите му имаше някакво пламъче, което искрено я забавляваше. Русата му коса проблясваше от слънцето и всяко косъмче сякаш имаше собствено мнение за това как да застане, но тя му придаваше още по-голям чар. Сините му очи бяха изравнили цвета си с този на морето, но тя предпочиташе да гледа в тях, вместо в него, въпреки че това я караше да се чувства малко неловко. Той както винаги играеше с обеците на устните си. Тя бе забелязала, че това се случва, когато мисли върху нещо. "Ти какво правиш?" попита тя, за да прекрати мълчанието между тях и да разсее неловката обстановка. С мек глас той отговори, че ще я прегърне и още докато казваше това, ръцете му се обвиха около кръста ѝ, като така той я премести и я сложи да седне в скута му. Усмихнаха се един на друг, тя чувстваше топлината на тялото му, но не ѝ пречеше, създаваше уют. Чувстваше се сякаш той я е събудил от дълъг сън, сякаш за първи път от много време тя наистина чувстваше и в мрачния коридор на ума ѝ той я бе събудил с една усмивка. Всяка една негова усмивка значеше много за нея, особено когато усмивките бяха специално за нея. Очите му сякаш ставаха още по-сини, нереален цвят. Тя стоеше като хипнотизирана, усещаше аромата на тялото му така близо до себе си, така реално, за това вдишваше по-дълбоко и по-дълбоко."Миришеш яко". "Мерси" . Отново замълчаха, той се наклони съвсем леко към нея, но достатъчно, че и при най-малкото движение напред от нейна страна, устните им щаха да се срещнат. Той започна да я гъделичка и докато тя се извиваше и гърчеше от смях носовете им се докоснаха, но вместо да се отдръпнат един от друг останаха така. Този миг сякаш продължи цяла вечност, гледаха се в очите и се усмихваха, изглеждаше толкова нормално. ''Обичам те" прошепна той и я целуна. Целувката бе плаха, срамежлива, устните му трепереха и докоснаха нейните съвсем лекичко. Усещайки ги върху своите, тя се дръпна. Бе стъписана. В очите му имаше бледа следа от срам, сякаш се бе почувствал отхвърлен. " И аз" прошепна му тя и го целуна. За разлика от него, тя бе по-сигурна в действието си, но бе също толкова нежна и внимателна. Усети хиляди пеперуди в стомаха си, беше я страх да не се дръпне, но вместо това той прокара пръсти през косата ѝ, държейки устните си залепени за нейните. Игра на обези, чуваше се сблъсака на малките метални топчета на езиците им. Въпреки горещината навън, тя се бе сгушила в него и се чувстваше комфортно в прегръдките му. Усети как той засмуква езика ѝ и леко трепна. Тя се дръпна и му се усмихна щастливо, вдишвайки отново дълбоко аромата на загорялата му от слънцето кожа. "И сега какво?" попита с интерес тя. "Ще се събудиш." усмихна ѝ се той, а тя затвори щастливо очи. Когато ги отвори видя синия таван в стаята си. До главата ѝ имаше един анорак, бе неговия, а ароматът от него бе толкова силен, че стаята ѝ бе започнала да мирише на него. Тогава тя осъзна, че това е било само сън. "Шанс" каза си тя и стана от леглото. " Ако можеше в сънищата си да бяхме будни, само ако можеше.." усмихна се и захвърли анорака в другия край на стаята.

Broken memories

Тя вървеше покрай морето и се радваше на последните слънчеви лъчи, които докосват лицето ѝ, за деня. Заради силния вятър тя бе с качулка на глава, но косата ѝ се подаваше отстрани и лъщеше. Аноракът, с различните нюанси на синьо карета, се допълваше с червения цвят на косата. Лицето ѝ се бе вкучинило, но се радваше, че поне има очила, така сълзите ѝ не се виждаха. Вълните се разливаха по плажа и оставяха водорасли и мидички след себе си, които правеха пясъка да изглежда зелен, но по-навътре водата бе прозрачно чиста, като езеро. Различни видове птици крякаха и се разхождаха, вглъбени в инстинкта си да намерят храна. Ала отстрани изглеждаха сякаш се радваха на красивия ден. Тя реши да се откъсне от всичко около себе си и сложи слушалките си, пускайки една от любимите си песни. Хиляди спомени изскочиха пред очите ѝ и с всяка следваща крачка сякаш виждаше познати образи. Минавайки по една от пътечките, които я отдалечаваха от плажа, тя видя онова голямо дърво под, което се бе чувствала щастлива в един забравен летен ден. То изглеждаше умряло, зимата бе погалила и него със студената си, нежна, бяла ръка. Грозни кафяви клони с ледени висулки по тях се преплитаха и изглеждаха заплашително. Можеше ли това да е нейното дърво се питаше тя и една сълза докосна устните ѝ. Тя ги докосна и сякаш вятърът я целуна леко, но не бе същото. Не бяха неговите устни, не бе неговият дъх, не бе неговата кожа. Дървото въпреки това щеше да пази първата им целувка в себе си. Продължи на пред поклащайки глава в опит да се оттърси от тези картини в ума си. Всичко изглеждаше по-различно през очилата ѝ, въпреки жълтите им стъкла, светът около нея не изглеждаше по-щастлив, а напротив, по-носталгичен, по-тъжен. Двеста метра по-напред тя видя мястото където се събираха, всички седяха по каменния перваз и пиеха различни неща, забавляваха се, но отстрани на тях, точно на края му седеше той с нея. Бе застанал зад нея и я бе прегърнал през кръста. Тя се чувстваше толкова щастлива, винаги щеше да жадува за тези прегръдки, а той шепнеше в ухото ѝ как иска да ги снимат така. Тя се усмихна щастливо към обектива и се зарадва, че този миг щеше да бъде увековечен. Русата му, все още небоядисана коса бе разрошена както винаги, а очите му сякаш светеха в тъмното. Изглеждаха бездънни. Белият му потник правеше контраст с черното ѝ яке, бяха като Ин и Ян, това толкова ѝ харесваше. Колкото ѝ различни да бяха, толкова си и пасваха. Гледката на празната градинка я озари, когато отвори очите си и осъзна, че се е спряла на едно място. Малко по-нагоре видя една от любимите си пейка, песента, която слушаше за пръв път си проби път в ума ѝ. Да, бяха я слушали там, в един от горещите летни дни. Седяха и си говореха, а той, неразбираемо за нея защо, я целуна. Тази песен винаги щеше да остане в ума ѝ като онази „тяхната”. Сега, пейката, която беше зад нея вече я нямаше, всичко бе кално и мрачно, нямаше зеленина, нямаше ги слънчевите лъчи, които се усмихваха на тревичките. Вървейки нагоре сълзи бяха почнали да се стичат от лицето ѝ, почувства болка в корема си, сякаш някой я ръгаше с нож, сякаш зимата искаше да убие не само всичко около нея, а дори и нея. Вятърът я избута няколко сантиметра в страни и тя реши да запали цигара, докато не се е разплакала силно. Бе вървяла с него нагоре, беше я помолил за храна, а тя както винаги не можа да му откаже. Не бе заради сините му очи, нито заради прекрасната му усмивка, нито заради сладките му трапчинки, нито заради рошавата му коса, бе заради всичките заедно плюс останалата част от него. Тя премигна няколко пъти, когато песента свърши, бе стигнала мястото на срещата си и осъзна как в последните 5 минути бе вървяла автоматично, без мисли, без реакции. Бяло петно. Смени песента с друга и продължи да върви напред сякаш е добре, сякаш не усеща голяма болка в гръдния си кош, сякаш е щастлива.

Jim Beam

Тя седеше и пиеше Jim Beam, с 2 бучки лед. Обикновено би си поръчала Jack, водка с касис, водка със спрайт или водка с фанта лимон, не обичаше Jim, но той обичаше. Отпи една глъдка и си припомни една от вечерите, в които бе Големият им запой. Тя и един друг неин приятел си поръчаха Jack, но той искаше друго. Не можеше да разбере, въпрос на вкус разбира се, но сега, когато седеше там без него, чашата сякаш го чакаше. Внушаваше си сама, но така имаше чувството, че той ей сега ще дойде при нея и ще я пита какво ѝ е, ще вдигне наздравица и ще се усмихне. После ще изпият още няколко напитки,  ще се приберат и ще си легнат да гледат филм, точно както винаги. Но сама знаеше, че това няма да се случи. Той ѝ се сърдеше вече месец, не го бе виждала и чувала от още повече. Липсваше ѝ. Някаква празнина бе надвиснала над ежедневието ѝ, което бе станало сиво и монотонно, поне за нея. Друг човек би казал, че всеки ден е петък вечер, но щеше да сгреши, това не я забавляваше, караше я да се чувства още по-празна.
Свелината в бара минаваше на ивици по тялото ѝ и в тъмнината червената ѝ коса проблясваше, беше наскоро боядисана.
Различни хора я заговаряха и я питаха как е, а тя автоматично отговаряше и се надяваше да я оставят, нямаше сили за фашливи усмивки, но другите сякаш виждаха това и сами си тръгваха. Барманът пусна една от любимите ѝ песни, обърна се към нея с очакващ поглед и я поздрави. Тя благодари без никаква емоция и отново се загледа в чашата припомняйки си някои от красивите им моменти заедно.
В главата ѝ изникна онази вечер, последната, в която бе спал у тях. По погрешка се бе ударила в лакътя му докато спеше, беще се хванала за носа, а той сънен и шокиран я бе прегърнал. Бе започнал да я целува по носа, там където се бе ударила, по бузите, по челото и не спираше да я питаше дали е добре със загрижен и леко дрезгав глас. След това я бе гушнал и бяха заспали така. Чувстваше се толкова жива покрай него, той бе най-близкият ѝ приятел там, когато бе с него не изпитваше нужда от други хора. "Защо си унила така? Пънко няма ли го тая вечер?" върна я в реалността гласът на по-младия барман. "Не."  отсече тя грубо и след това се извини, обясни, че просто не е в настроение и се обърна към долния етаж на бара. Спомни си рождения му ден, бе уморена, не ѝ се пиеше, просто седеше и му се радваше, както майка се радва на дедето си докато то си играе в пясъка. Изведнъж една чаша се изпречи на барплота пред нея , момчето я буташе и я караше да пие. "Ти ще си първия човек, с който ще си кажа наздраве!" усмихна се той и чукна леко чашката, след това отпи от любимото си уиски.
Песента бе свършила, тя се опомни, разтърси глава и няколко кичура от косата ѝ паднаха над рамото. Усети собствения си парфюм, този, който той мразеше и винаги ѝ се караше, че го слага. Тази вечер го бе сложила сякаш, за да го издразни, по навик, но късно се бе усетила, че едва ли той ще дойде. Усмивката, която се опитваше да изгрее на лицето ѝ бързо изчезна.
Преди време тук бяха седяли и тя бе тъжна, объркана, не знаеше какво се случва, но той бе до нея дори и да не знаеше какво ѝ има. Просто я бе гушнал през кръста. Спомни си как две ръце я бяха обгърнали през кръста и се опитваха да я накарат да танцува, бели ръкави и няколко гривни показваха кой е зад нея, а тя се чувстваше добре от момента, в който той я прегърна.
Едни ръце минаха покрай нея и изведнъж някой я прегърна по същия начин, блед лъч на надежда блестна в очите ѝ, но когато се обърна той се замени с разочарование. Просто друг приятел ѝ казваше чао. Отпи поредната глътка  и затвори очи, когато усети натрапчивия вкус на уискито. Причу ѝ се, че той я вика, но не се обърна, знаеше, че това няма да е той. " Доро! Да те еба в ушите! Глуха ли си!? " разкрещя се един забравен глас и тогава той се приближи. Бе забравила как изглежда, за месец се бе променил, сякаш бе израстнал, лицето му изглеждаше по-мъжествено. Бе с къса коса, вече със собствения си цвят и още една обеца на ухото и устата. Сините му очи блестяха и изглеждаха толкова изпълнени с живот, какъвто и беше. " К'во пиеш? Защо ми пиеш от уискито, мършолин, то си е мое!" започна да се шегува той и отпи от чашата ѝ солидно количество алкохол. Тя все още седеше и не можеше да повярва, че той е тук. Бе го помолила да дойде, но не вярваше, че ще стане. Разбира се се бе надявала, но какво са надеждите. Очите ѝ се бяха насълзили и тя го гледаше с радост, изненада и любов. Беше забравила да говори и просто го гледаше. За момент сякаш времето спря, сякаш можеше да види вътре в него, в ума му, в душата му, а той сякаш ѝ го позволи. След това единственото, което успя да изхлипа бе едно едничко " Съжалявам", стана и го гушна, очакваше, че той ще се дръпне, но той не го направи. Гушна я силно и след около десет секунди се дръпна назад гледайки я в очакване на следващото ѝ действие. Тя започна да говори бързо, сълзи започнаха да се стичат от очите ѝ, но бяха от радост, от облекчение. Бе имала нужда от тази прегръдка толкова много време и сякаш хиляди тонове тежести паднаха от сърцето ѝ. Извиняваше и същевременно бършеше сълзите и носа си, той се разсмя и ѝ подаде кърпичка, помоли я да млъкне и да спре да хлипа и тя се усмихна, отказа и му се изплези, точно както правеше преди. Докато говореше без да иска махна с ръка и остатъка от уискито ѝ се разля върху двамата, тя се уплаши и започна панирано да се извинява отново. " Знаеш ли колко съм ти бясен? И колко ти се сърдя?" каза сериозно изведнъж. Отново лавина от извинения, бяха искрени и двамата го знаеха, личеше си, познаваха се добре. " Знаеш, че най-мразя да ме лъжат, нали? Стана ми гадно като разбрах, че си ме излъгала, на всичкото отгоре в очите. Държа на теб, знаеш."
Бе планирала да каже хиляди неща, но не можеше, бе толкова щастлива и превъзбудена от това, че той е там, че говори на нея, че чува гласът му, че го вижда. Забрави всичките неща, за които искаше да му се накара и просто каза "И аз на теб."
Той седна и си поръча един голям Jim Beam, усмихна се дяволито и ѝ съобщи, че тя черпи. Типично в негов стил, но това не ѝ пречеше, искаше да прекара време с него. Сега на себе си поръча Jack. Всичко бе както трябва, а усмивката на лицето ѝ грееше. Щастие имаше най-вече в очите ѝ, а сърцето ѝ бе пълно.

Dream...

Гледката през прозореца не пасваше. Тя не беше от тук. Едно дърво,дърво покрито със сняг и люлеещо се от вятъра, а около него като в танц се въртяха снежинки, които бяха захласнати всяка по себе си, въртейки се около оста си, просто не пасваше на този град. Изведнъж Тя се върна назад във времето. Имаше същата гледка, но дърветата бяха много, а снегът беше много повече. Изведнъж Тя почувства ентусиазъм. Искаше да се разходи в гората. Да се върти и да танцува заедно със снежинките. Да бъде щастлива, да мисли само за себе си, да се повърти сама във свой собствен танц. Изведнъж чу глас. Той шепнеше. Приканваше я да го последва, след като помисли малко разбра чии глас бе този. Беше дядо 'и. Тя се затича към него, имаше да му каже толкова много неща, както и да го пита много въпроси. Но колкото по-бързо тичаше, толкова повече той се отдалечаваше. Тя спря да бяга и се провикна 'Защо се отдалечаваш от мен?Моля те, ела!'. Изведнъж тайнственият шепот изчезна, а тя остана сама в гората. Почувства се изгубена.Точно както би направило и едно малко дете когато се изгуби, докато го намерят, тя седна на земята и започна да плаче.  Изведнъж 'и стана студено. Почувства мраз дори в себе си. Дърветата бяха страшни и сякаш искаха да я нападнат. Тя се изправи и започна да се лута в гората, плачейки, чувствайки се все по-сама и по-сама. Удряше се в клоните, а тя мислеше, че те я нападат. Почувства страх. Беше изгубена. Изведнъж 'и се превидя една светлина, която я накара да усети топлина в себе си. Тя тръгна към нея, това бе нейното спасение. Преближаваше се все повече и повече. Топлинката в детското сърце ставаше все по-голяма и по-голяма. Точно както когато видиш най-прекрасния коледен подарък под елхата си, този за които си мечтал винаги. И знаеш, че този подарък е от някой скъп, тогава изпитваш едно топло чувство в сърцето си и точно това чувство имаше тя. Мина покрай най-голямото дърво, което бе виждала и видя светлината.
Едно друго момиче седеше до дървото. Щом Тя я видя се затича към нея. Всичия студ и всичката самота които беше изпитала вече бяха изчезнали напълно. Тя се чувстваше добре. Сега сърцето ѝ бе пълно с любов. Сърцето ѝ бе поверено на едно малко съкровище. Беше открила нейната светлина. Беше открила пазителя на сърцето си, единствения, който щеше да може да го пази цялото. И тогава под онова дърво Тя остави цялото си сърце на съкровището си....
Изведнъж чу различни гласове, гората изчезна, светлинката също. Тя се събуди и отново погледна през прозореца. Всичко бе само сън, с единственото изключение, че и до ден днешен това безценно съкровище пазеше нейното сърце.


PS: само да кажа, че е писано преди 2 години и след голямо търсене из архивите бе намерено и най-накрая бе публикувано :D

Умилкваше се за нещо, беше гладен и се лигавеше. "Нали знаеш колко много те..това което никога не казвам?". Разбира се думите му не се взимаха на сериозно и за това тя просто си замълча, но го погледна изразително с невярващ поглед. Нацупен, той измънка нещо, което прозвуча като "Наистина е така..." и тя го погледна отново, но този път учудено. Сама не можеше да повярва как това е възможно, повтаряше си, че може би са близки, но нищо повече. Той се усети какво е казал и отново започна да се лигави, правейки се, че не е казал нищо. Тя не знаеше как да реагира и за това просто продължи да пуши.

Отново му се сърдеше за нещо, но дори не помнеше за какво. Както винаги бе забравила няколко минути след това, за което се ядосваше още повече, но на себе си. Отнесе се някъде на далеч, месец-два назад и се замечта. Изведнъж усети някакви ръце, които я прегърнаха през кръста, забеляза белите ръкави и се зарадва вътрешно. Той ѝ лепна една бърза целувка по бузата, погледна я с усмихнат поглед и каза "Чао!" намигайки ѝ. Нещо в нея трепна, дали бе започнала да чувства нещо или просто си внушаваше, все още не знаеше. Някакъв импулс в нея я накара да се обърне към него и да му се усмихне, но единственото, което видя бе рошавата му коса изчезва през завесата. Усмивка. Незнайно защо, но на лицето ѝ изгря една. Щастлива. Искрена. "Защо е тази усмивка?" попита един познат. "Просто така. Човек трябва да се усмихва по-често"  отвърна тя и се усмихна още по-широко. Тази малка тайна, която бе нова за нея я топлеше отвътре, караше я да се чувства някак специална. "Особено на малките неща, които ни ощастливяват." каза си тя на ум и тогава го осъзна. Той я правеше щастлива, а тя.. тя се бе привързала към него и се радваше, че отново има причина да се усмихва.

Осъзнавайки в какво се забърква тя се разстрои, виждаше го покрай другите и нещо я човъркаше отвътре, цялата ѝ вечер отиде на кино. По-късно стигнаха любимото си място - "Бара" както го наричаше тя. Помоли за една от любимите си песни и замълча, минута по-късно бе с насълзени очи. "...Цигарен дим, мастилница празна и приказка за стари времена.." кънтеше в ушите ѝ. "Колко бързо се променят нещата, как беше преди три месеца, а как е сега..". Започна да се чуди кое е по-добре, искаше ѝ се да изживява отново и отново първите две седмици в този град, отново и отново и така до безкрай, но винаги да е по нов различен начин, тя да е щастлива, той да е там и просто да е с него. Докато се усети къде се бе отнесла, той я бе прегърнал и я питаше какво ѝ е."Нищо." вечният отговор. Целувка по бузата, втора, трета, следвана от прегръдка и от още една, и още една, и още една. След всяка ѝ ставаше все по-ужасно и нетърпимо. Мразеше факта, че ѝ е хубаво, мразеше това, че той я кара да се усмихва, мразеше как не може да му се сърди за повече от броени минути, мразеше как умееше да я разплаква от смях, мразеше факта, че можеше да я разплаче с десет изречения, мразеше това, че усмивката му поражда такава и у нея, мразеше факта, че е влюбена в очите му. Мразеше всичко това и същевременно се радваше.
Очите ѝ бяха замъглени, не само от сълзи, но и от всичките тези мисли. Той се правеше на шут, за да я развесели, искаше ѝ се да спре, за да осъзнае, че не му пука за нея, но сама виждаше, че това не е така. Тя му беше приятелка. Той също се бе привързал към нея. Ала до там, историята нямаше продължение, а дали ѝ се искаше и тя самата не знаеше. Седейки до нея, тя просто го придърпа към себе си и го прегърна, стоя така няколко минути и се успокои, всичко беше наред, усмихна се за кратко и вечерта приключи с мисълта за следващия ден, за следващата им среща и за следващата прегръдка.

‘ Искам те веднага. Върху мен.’  бяха думите ѝ след което го погледна с онзи неин поглед, на който той не можеше да устои. Отказ. Липса на време. Нямаха време, не можеше да бъде нейн по този начин в последния им час заедно. Очите ѝ се насълзиха, той я целуна и ѝ се извини, а тя побърза да иде в стаята си, за да рухне на леглото.
 Разплака се като малко дете. Не искаше да приеме, че той си заминава, че това са последните им мигове заедно за следващите месеци напред. Искаше да остане на леглото си и да плаче на воля, докато най-накрая не се умори и не заспи, а ако можеше, на другия ден той да е до нея. Тя да се събуди, да отвори очи и да погледне спокойното му лице, да се усмихне и да го целуне. Но знаеше, че последната им нощ заедно е минала и това ще бъде само сън, за това се замисли и стана от леглото, избърса сълзите си и тръгна към стаята, в която беше той. ‘Стига си се държала като дете! Ще си пропилееш последните моменти с него ли? Това ли искаш? Стегни се, сложи усмивка на лицето си и отиди да му помогнеш да направи сандвичи за изпът!’ говореше сама на себе си тя. Изведнъж осъзна колко се е променило мисленето ѝ. Ако това се случваше няколко месеца по-рано, щеше да остане в леглото си и да плаче, но не, сега отиде при него. Той ѝ се усмихна, изглеждаше някак изненадан. Направиха заедно сандвичите и след като ги опаковаха той седна на дивана. Тя отново не знаеше дали да седи до него или да седне на друг стол, но осъзна, че няма какво да губи-сгуши се в него и затвори очи. Заслуша се в сърцебиенето му и се успокои, бе щастлива.
 Стана време да тръгват, вървяха по улицата и тя го хвана за ръка, не искаше да го пуска. Стигнаха гарата и тя усети как десетки ножове се забиват в нея. Той си тръгваше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но бе с усмивка на лице, искаше той да я запомни така-усмихната. Единият им приятел се качи във влака и те останаха сами пред вратата на вагона. Той я придърпа към себе си и я прегърна. Останаха така няколко секунди и той повдигна брадичката ѝ нагоре, за да може да я погледне в очите. Чак тогава тя забеляза, че очите му бяха зачервени, леко насълзени и толкова красиви. Усмихнаха се един на друг и той я целуна. Целувка, още една и още една, не искаха да се пуснат. Влакът тръгваше след 5 минути, но те не искаха да се разделят. Най-накрая той се качи в купето и се показа на прозореца. И двамата мълчаха, но това не пречеше, четяха всичко в погледа на другия. Думи като обичам те, липсваш ми и т.н бяха незначителни срещу това, което чувстваха. Той се пресегна и я хвана за ръка. Стояха с насълзени очи и се гледаха, усмихваха си се. Прогърмя. Очакваната буря започваше и започнаха да падат хиляди капчици дъжд. Светът ѝ отново рухваше, той си заминаваше. Кой знае след колко време щяха да се видят отново, може би след месец, може би 2. Кондукторите започнаха да свиркат на хората, за да се отдалечат от влака, но тя не чуваше. Беше се сляла в едно цяло с него и светът около нея не я засягаше. Започваше да вали по-силно, всяка една докоснала я капка ѝ припомняше всяка една секунда от изминалата седмица с него и това я караше да се усмихва, защото не искаше никога да забрави. Светлините изглеждаха някак заглушени, придаваха нюанс на сепия на всичко около нея. Той я помоли да не плаче, усмихна ѝ се, а тя отвърна, че това е единственото нещо, което не може да спази като обещание. Последно изсвирване. Той ѝ каза да се дръпне назад, а тя се дръпна само с няколко сантиметра, не пускаше ръката му. ‘ По-назад!’  каза той няколко пъти, докато тя не се отдалечи на няколко метра от него. Погледна го с примрежен поглед и му се усмихна. Виждаше лицето му за последно. Той отвърна на усмивката ѝ, но с тъга в очите, тъга, която се бе загнездила в неините за дълго време напред. Колко много хора още изпращаха любимите си със сълзи в очи и си казваха последно сбогом и тя ги разбираше добре, чувстваше болката им. Влакът започна да се движи макар и бавно. Тя му помаха и сълзите започнаха да се стичат по лицето ѝ. Въздушна целувка, която тя улови с мисли и сложи на сърцето си. Заваля по-силно, но нямаше значение. Изпрати му целувка, той я хвана с жест и сложи ръка на сърцето си. Тя се усмихна през сълзи и тогава лицето му изчезна. Влакът бе далеч, не можеше да го види и тогава рухна. Прибра се по най-бързия начин въпреки пороя, които се изсипваше върху нея и застана пред входната врата. Беше я страх да отвори, да престъпи прага и да усети липсата му. Най-накрая се престраши и влезе вътре. Чу трясъка на вратата зад гърба си и се затичка към стаята си. Нямаше го и тя го знаеше много добре, но въпреки това искаше да е станало чудо и той да я чака там. Всичко бе подредено и чисто, сякаш той никога не е стъпвал в тази стая, но се усещаше ароматът му. Тя прегърна възглавницата, на която той бе спал и заплака. Плака цяла нощ. Липсваше ѝ тежестта върху леглото ѝ, тихият звук на дишането му и тялото му до нейното. Липсваше ѝ присъствието му. Сутринта се събуди от алармения звън на телефона си. Изключи го и седна на компютъра си и точно в този миг той ѝ писа, бе пристигнал. Тя се усмихна макар и да беше сама и се сгуши в леглото си с лаптоп върху коленете ѝ. Изведнъж снимката му се смени и на нейно място дойде една, на която бяха заедно. Първата им снимка заедно от много време насам. Нова усмивка и отново сълзи, може би от щастие този път. Те никога нямаше да се забравят. Никога. Дори и когато всичко приключеше някой ден, тя щяха да се запомнят и винаги щяха да се обичат. Тази мисъл я успокои и тя затвори очи и се замечта, а в мечтите си, тя бе заедно с него. Те бяха едно цяло.

 

Заспах с усмивка на лице, дали беше заради малкото красиво слънчево момиче не знам, но бях щастлива. Сутринта ми започна отново с усмивка, макар че трябваше да стана рано и да свърша няколко неща, към обяд вече бях свободна и можех да я видя. Моята малка усмивка, слънчевото ми момиче.
   Чаках я на пейката в двора на едно училище. Докато палех цигара, чух как от слушалките засвири позната мелодия, сложих ги в ушите си и започнах да се наслаждавам на любимата си песен. На тази пейка бях седяла с него, веднъж, тогава той ме чакаше, гледаше ме с детско очакване и влюбен поглед. Не. Не трябваше да мисля за него, не трябваше да се връщам към спомени. Говорех  сама със себе си, когато я видях да идва. Усмихната до уши както винаги, с прекрасна русолява коса и сини очи, които можеха да те накарат да се влюбиш в тях. Станах от пейката и я прегърнах силно, ароматът на парфюма ѝ лъхна към мен и аз се усмихнах. Не можех да спра да се усмихвам.
   Отидохме в моята вълшебна градинка и седнахме на една зелена пейка. Говорихме. С часове. А през цялото време се усмихвахме една на друга. Имаше нещо магично в усмивката ѝ, в погледа ѝ, в гласа ѝ. Слушах я с интерес, бях опиянена от историите, които ми разказваше, сякаш някой ми разказва приказки. Усмихвах се. Тя също. Времето мина неусетно в разговори и беше станало време Слънчевото Момиче да си ходи, макар да не исках това да става тръгнахме към спирката. Чувството да си говоря с някой без да мога да си поема дъх бе отдавна забравено от мен. От много време не бях чувствала някой така, като сестра, като..като човек, който искам да задържа цял ден до себе си и да прегръщам. Оттърсих се от мислите си и чух 'ще довършим разговора си довечера', последва усмивка, още една, а после прегръдка.
   Забързана се прибрах вкъщи, преоблякох се за бързо, грабнах книгата си в ръка и се запътих към другите, които вече ме чакаха. Когато отидох при тях, грабнах един стол и седнах, отворих книгата и за секунди вече бях при любимите си герои. Това обичам на книгите, пренасят ме в друг свят, отнасят ме от реалността, но не ме замесват в нея. Е, да, понякога искам да се намеся и да променя нещо, но все пак удоволствието да чета книга не може да бъде заместено от нищо.
   Докато се усетя прелистих последната страница. Мамка му колко време бе минало? Другите започнаха да се шегуват, но това беше без значение, бях прекалено развълнувана от края на книгата. Бях обещала масаж. На Него. Но се правех, че не помня, чаках той да се сети, но сякаш напук той не ми казваше нищо. Заваля. Дали прекалено развълнувана от книгата или просто от дъжда се почувствах лека и щастлива. Сложих слушалките в ушите си и започнах да пея и да танцувам. Отдалечих се от другите. Не исках да ме гледат. Тогава той дойде, макар и да не го чувах, усещах присъствието му и го стреснах първа, той се засмя на детския ми поглед и ме докосна по нослето. Аз му се усмихнах, не отвърнах нищо, само се наведох и го целунах лекичко   по устните, по сладките му устни. 'Искаш ли да се разходим?' и аз разбира се искам, съгласявам се. През цялото време подскачам около него като пале и си пея, а той ми се радва. Тогава чух това, което не бях очаквала да чуя никога. Заковах се на място. Млъкнах. Извадих слушалката от ухото си и го погледнах, не можех да проговоря. Усетих как жлъчта се надига в корема ми и си проправя път нагоре. В главата ми заиграха ужасяващи образи. Опитах се да се стегна и прошепнах глухо 'това, което чух, наистина ли го каза?'. Положителен отговор, но без реакция. Оглушах. Онемях. Ослепях. Не знам колко секунди бяха минали, но усетих как ме разтърсва и ме пита какво е станало.'Нищо' отговарям, но и двамата знаем, че това е лъжа. Колкото изненадващо спрях, така и тръгнах. Без да кажа и дума, без да дам реакция. Непрестанната пулсираща болка се бе загнездила в корема ми и това не помагаше на чувството, че ще повърна.
Въпрос след въпрос, това получавах. Отговарях с безизразен глас, отсечено, но някак приглушено. Може би от сълзите. Радвах се, че вали, така не си личеше как всеки момент ще се разплача. 'Защо не реагираш? Защо прибледня като мраморна статуя и изглеждаш сякаш нещо те боли?' ах колко се ядосвах, че ме познава толкова добре, но се надявах да успея да го заблудя. 'Не, добре съм.'. Получих горчива усмивка и с леко разочарован тон ми каза, че ме познава, че знае, че го лъжа. Прехапах устни и се опитах да изтрия сълзите си незабелязано, но усетих как погледът му ме изгаряше. 'Не лъжа.' само това казах и продължих да вървя като робот. Гримасата, в която бе застинало лицето ми беше безизразна, но в погледа ми имаше огън и вода, едновременно. Той продължава да говори за едно и също, докато най-накрая отсичам 'не.' с тон, който не подлежи на обсъждане. Тишина и мрак обгръщат телата ни, но се чувствам в безопасност, знам че съм с него. Обръщам се и за миг ми иде да изкрещя 'Обичам те!' , да го целуна и да се вкопча в прегръдките му, да не го пусна никога и да останем завинаги така. Поглеждам го, но не правя нищо, нямам сили да се усмихна. Продължавам напред. Връщам се при другите, взимам нещата си и тръгвам. Той седи пред входа си, пуши. Поглеждам го и казвам чао, той ме вика да ида до него, но не искам. Ще рухна, нямам сили. Отново казвам 'чао' и пращам една въздушна целувка. Видях нещо странно в очите му, може би тъга, не съм сигурна, но видях нещо.
   Вървейки към вкъщи станах като мокро коте. Бях подгизнала, но не ме вълнуваше, чувствах се някак добре. Чиста, измита от дъжда и същевременно сякаш носталгия към старите дни бе надвиснала над мен. Залутах се из спомени, красиви, щастливи, тъжни, но все спомени. Може би само това ми остана от него. Спомени. И тук там някоя забравена усмивка.

 
Събуди ме алармения звън на телефона ми. Все още леко стресната, но вече и много ядосана на телефона, отворих очи. Заслепи ме слънчевата светлина, която се процеждаше нахално през прозореца, премигнах няколко пъти, като си мислех как искам да поспя още няколко часа, и се протегнах. След като осъзнах, че остана ли още дори минута в леглото няма да стана в следващите поне 5-6 часа, се изправих до седнало положение и проклех голямото количество уиски, изпито миналата вечер. Зави ми се свят и осъзнах колко жадна съм, бутилката с вода бе празна и ми се наложи да ида до кухнята. Погълнах поне половин литър наведнъж и усетих как ми се гади, хванах се за кухненския плот и затворих очи. Миг по-късно усетих, че вече е време да се оправям и да тръгвам. Минах на бързо през банята, оправих грима си, които бе плашещ след толкова плач, взех си един бърз душ и се облякох. Вече бе станало 7 без 20 и реших, че е време да тръгвам. Взех под ръка коженото си яке, сложих на едно рамо раницата си и се забързах през вратата.
   Всяка сутрин си взимам едно капучино от машината за кафе, вървя бързо, за да стигна до любимата си градинка, където сядам на някоя от пейките, пия кафето си и пуша няколко цигари. Харесва ми гледката, която е около мен. Всичко се събужда, ражда се отново, зарежда ме с енергия. Прекрасното утринно слънце проблясва през клоните на дърветата и се отразява в милионите малки капчици роса, които са навсякъде, кара цветовете да изглеждат още по-наситени от колкото са. Зеленото става по-зелено, кафявото по-кафяво, червеното по-червено, синьото по-синьо и така всички останали цветове. Лекият вятър гали листата и тревата и ги събужда, за да могат и те да се полюбуват на слънцето и да го поздравят. Тук-там някое птиче пее и предвестява за новонастъпващото утро, малки мравки започват да работят и навсякъде цари хармония. От всичко лъха спокойствие, живот, чистота и надежда, надежда за нов и прекрасен ден.
Ето там, аз, с песента на птиците и изгрева пия сутрешното си кафе. Наслаждавам се на природата без да има нещо, което да ме разсее. Мога да размишлявам, мога и просто да се любувам, няма значение, красотата е навсякъде около мен.
   Пристигам в градинката си и се настанявам удобно с книга в скута, кафе в едната ръка и цигара в другата. Живота ми изглежда толкова лесен, толкова спокоен, щастлив, сякаш никога не съм изпитвала болка и никога не съм била разочарована. Тези мисли ме напускат бързо, защото се съсредоточавам върху книгата.
  Не съм чула човешките стъпки, не съм видяла и сянката на човешка фигура, но изведнъж пред мен се появи един старец. Бе на около 70 години, със сбръчкано от живота и трудности лице, прекрасно лятно палто, елегантни черни обувки и нещо наподобяващо костюм. Погледнах го, а той ми се усмихна дружелюбно. Зачудих се какво ли ще прави този човек в 7 сутринта в някаква градинка, облечен по този начин. Дали не бе излезнал на сутрешна разходка? Но не съм го виждала друг път. Може би е решил да мине за пръв път от тук. ''Може ли да седна при теб, девойче?" прекъсна той мислите ми. Не можех да отговоря, бях стресната от силния и дрезгав глас, с който ми заговори. Бе твърде силен. Може би защото чувах единствено мислите си, а те бяха тихи и кротки. Не можах да отговоря, за това той проговори отново."Няма да ти преча, виждам, че четеш, хубаво е младите да четете, но сте малко тези, които го правят. Искам да се порадвам на събуждащото се утро, не друго". Усмихнах се в отговор и учтиво му казах да седне на пейката при мен. Вече не можех да продължа с четенето, беше ми интересно какво прави той тук, но ме бе срам да попитам, за това почаках той да ме заговори. Затворих книгата в знак, че искам да започна разговор, отпих една глътка от топлото си кафе и дръпнах веднъж от цигарата, която вече бе към своя край. Въпреки че не ми бе студено, настръхнах. Старецът ме погледна и ми се усмихна, и както предполагах ме заговори отново. Попита ме какво правя толкова рано самичка в тази малка градинка. Разказах му за начина, по който ме кара да се чувствам тя и през цялото време докато говорех той ми се усмихваше мило, радваше ми се. Най-накрая не издържах и го попитах на свой ред той какво прави тук, макар въпросът ми да звучеше плахо и несигурно, някак си срамежливо, но по свой собствен начин чаровно. Той се загледа в пространството и замълча, а в погледа му се появи един познат за мен блясък.
"Преди много години, мисля че бях на 17, тук, в тази градинка срещнах любовта на живота си. Седях на тази пейка, на която сме и ние и я видях да се задава от края на улицата. Беше прекрасна. С дълга къдрава тъмно кестенява коса, която бе като черна, с вълшебно зеленикави очи и прекрасна усмивка. Вървеше бързо, очевидно закъсняваше за някъде, но това не ме спря да я заговоря. Момичетата ме харесваха, бях постоянен обект на внимание от тяхна страна и имах самочувствие. Станах енергично от пейката и застанах пред нея, това я издразни и ме помоли леко ядосана да мине. Отвърнах наперено, че не може докато не ми каже името си. Тя се усмихна надменно и това ме накара да я желая още повече. Казваше се Соня. След това бях длъжен да я пусна да мине преди да ми удари шамар. Гледах я как върви и избледнява все повече и повече и тогава го разбрах: това бе Тя. Момичето. Жената, с която искам да изживея живота си. Търсих я дълго време, но я намреих и се борих за нея."
Бях се изгубила в собствения му спомен за това. Изглеждаше ми толкова прекрасно и романтично, а любопитството в мен стана още по-голямо и този път без да се замисля го попитах какво е станало след това. Очевидно доволен, че е привлякъл интереса ми, той продължи да ми разказва.
" Спечелих я, разбира се. Не можа да ми устои" каза той и се разсмя щастливо. "Преминали сме през много трудности, но бяхме заедно 47 години и аз все още я обичам...Винаги ще ми липсва"
Това разби цялата представа за картинката, която бях изградила в ума си. Защо ще му липсва? Дали го е напуснала? А защо? Какво ли е станало? Стотици въпроси се зародиха у мен, но не знаех кой да задам първо, за това просто го питах какво се е случило. Разказа ми, че Соня се е разболяла от паркинсон и на края дори не можела да говори. В последните 10 години, той се бе грижил за нея, докато един ден тя починала. "Тогава какъв е бил смисълът на това да се грижите за нея в последните десет години? Не е било по-лесно да я оставите в специализирана клиника? Да гледаш как човека, когото обичаш, се влошава с всеки изминал ден е непоносимо. Не мога да си го представя дори. Как сте го направили?" развълнувано запознах да ръся въпрос след въпрос, а той, сякаш със сълзи в очите отвърна: " Нищо няма значение, когато обичаш някого. Ако мога да върна времето назад ще изживея всеки един момент по същия начин, защото бях щастлив, имах нея, знаех, че вътре в себе си ме обича и това ми стигаше. Не беше лесно, но изтърпях всичко и не съжалявам за това.".  Погледнах го в очите и видях, че бе искрен, а това ме накара да се почувствам добре. Знаейки, че има истински неща на този свят, както чиста и неопетнена любов така и щастие.
  Усетих, че е време да тръгвам и макар да не ми се искаше трябваше да се сбогувам с този странник. Извадих телефона си, за да проверя колко е часа и чак тогава забелязах, че вече е 7 и 35. Реших, че 5 минути не са голямо закъснение и ще мога да остана още малко, но когато се обърнах старецът го нямаше. Озъртах се на всички страни, за да го намеря, но не го виждах никъде. Уплаших се. Полудявах ли или просто си бе тръгнал без да забележа?
  И тогава видях, че книгата ми бе отворена, никога не я бях затваряла. Историята на този старец бе от нея, бях чела през цялото време. Никога не бе идвал никой при мен, била съм сама и когато осъзнах това се усмихнах щастливо. Не полудявах, а просто магията на това прекрасно място бе влезнала в мен. Изправих се, прибрах книгата обратно в раницата и тръгнах.

Rest your head now little girl 

You’re on your way now 

Open your mind up to the sky 

And fly away now 

You’ve got nothing to prove 

No one to hurt you 

You got no one to pull you down push you around 

Make you frown and cry 

You are alone now..

Защото не мога да спра да мисля за теб.
Защото коленете ми омекват когато ме погледнеш.
Защото усещам пеперуди в стомаха си всеки път когато ме целунеш.
Защото настръхвам цялата всеки път когато ме погалиш.
Защото ме караш да живея с усмивка на лице.
Защото може да съм най-тъжния човек на света, но една твоя прегръдка ме прави най-щастливия.
Защото в ръцете ти се чувствам защитена от всичко.
Защото гласът ти е като най-нежната песен.
Защото името ми звучи толкова сладко, произнесено от теб.
Защото мога да седя с часове, гледайки в очите ти и да се взирам в душата ти.
Защото дори да ме влудяваш не мога без теб.
Защото живея за мига, в който ще те видя.
Защото колкото и време да е минало, все още изтръпвам като те видя.
Защото имаш най-сладките устни.
Защото имаш най-красивите очи.
Защото имаш най-нежните ръце.
Защото имам нужда от присъствието ти и не мога без теб.
Защото това си ти, мечтата ми.
Защото искам да ме обичаш.
Защото всеки миг прекаран с теб, за мен е ценен.
Защото все още помня онази първа целувка, първото ‘обичам те’, първата ни нощ заедно.
Защото е достатъчна една целувка, за да замени всяка една изплакана сълза с усмивка.
Защото усмивката ми е искрена само когато е породена от теб.
Защото без теб се чувствам загубена, самотна, тъжна.

Защо те обичам? Защото си част от мен и никой не може да промени това. 

My best friend. My treasure. My ducky.

Знаеш ли, съкровище, не помня как протече точно миналия 8ми март, но няма значение. Може би догодина не бих си спомняла и това, ако не го пишех тук, но знаеш ли, без значение е. Макар да не помня такива дребни неща, все още помня онзи пръв път, когато излезнахме. Колко въодушавено говорехме, една връз друга и темите на разговор почти нямаха общо, но се смеехме. Сега, година и няколко месеца по-късно все още е така, макар и да сме се променили много, макар и да минахме през лед и огън, все още сме заедно. Никога не бих се уморила да ти споделям, може би ти си единствения човек, който ме кара да се чувствам така. Дори да нямам сили да говоря ми идва отвътре да говоря с теб. Знам, че никога няма да намеря момиче като теб, което да ме разбира, да ми помага за неща, които други не биха могли. Момиче, на което дори целият свят да рухва, е намирало сили и за мен, за моя свят. Но всъщност ние сме част от един общ свят, нашия си свят или поне аз го усещам така. Момиче, което ще ме познава до мозъка на костите ми, като теб. Защото ти, ти си човекът, който знае какво ще кажа преди да съм го казала. Човекът, който знае какво си мисля и е достатъчно да ме погледне в очите, за да разбере как се чувствам. Да, никога няма да намеря такава приятелка, която ще ме пази от собствените ми кошмари, която ще ме обича до толкова, че да е готова да ми даде собственото си щастие само и само, за да не страдам аз. А знаеш ли кое е най-хубавото, патенце мило? Най-хубавото е, че аз те обичам по същия начин, на мен също ми стига само поглед, за да те разбера. И в края на всеки един уморителен ден аз знам, че ти си човекът, който ще ми даде сили, за да продължа, защото е достатъчно да те видя, да те прегърна, да усетя аромата ти, косата ти по лицето си, ръката ти в моята. Ти си част от мен, както и аз от теб и ако някога, някой те отнеме от мен то тогава аз няма да бъда цяла, няма да бъда жива. Знам, че винаги ще те помня и винаги ще те обичам. И колкото и да са силни думите ''винаги''  и ''никога'', не ме е страх да ги използвам, защото съм убедена в това. Обичам те, мило мое съкровище и винаги ще бъде така.

За едно малко и красиво момиче. Едно съкровище. Едно малко и сладко патенце, което много обичам.

Timeles..

Знаеш ли какво е да сънуваш един и същи кошмар постоянно? А знаеш ли колко по-ужасно е да живееш в един омагьосан кръг, който сам си си направил и сякаш си заснел собствения си кошмар и всеки път като го гледаш е по-ужасен. А знаеш ли какво е да си мъртъв отвътре? Времето ти минава неусетно, дните като часове, седмиците като дни, а месец, месец минава още по-бързо, защото докато се усетиш и един месец е минал, а си мислиш, че има време, но грешиш. Време няма. Месец е минал като ден или два. И когато дойде деня, в който преди време е започнал кошмара ти, си усещаш колко време е минало и се опитваш да си припомниш какво си правил в изминалите дни, но не можеш, нали? Това е защото не си живял, дори сега не си жив. Ти просто съществуваш, нямаш живот в себе си, затворил си се към света, изживяваш едни и същи моменти отново и отново и пропускаш новите. Хайде, давай, кажи ми поне един момент, който помниш от този месец? Не, не се брои онзи момент, в който всичко загуби смисъла си, него ще го помниш винаги. Замисли се. Спомни ли си? Да, помниш онези мигове, които сякаш за час те връщаха в миналото, миналото което за теб бе приказка, но нищо друго нали? Не помниш думите на близките ти хора, не помниш къде минаха вечерите, които уж бяха забавни, ала сам си си виновен, защото сам си го направи така. Отново се затвавяш в себе си, нали? Може би така е по-добре за теб, не мисля, че си достатъчно силен, за да изтърпиш болката, която те напада постоянно и търси пролука в защитата ти, за да те нападне. Но да знаеш нещо от мен, тя няма да спре, докато не се отпуснеш и си помислиш, че се е отказала, и точно тогава ще нанесе финалния си удар. Тогава, е, тогава няма да помниш дори името си. Сега, живей във вцепенение, а после, след време, приеми последствията от действията си. 

Дори нямам сили вече за фалшивата усмивка на лицето.

Опитвам се да сглобя всички хиляди парченца от сърцето,

но след всеки опит, все повече страдам ...

Опитвам се да полетя, но все по на ниско падам.

Боли сърцето, ранено кърви и не спира,

тебе търси, но не те намира.

Опитвам се да те открия, но тебе те няма.

Тебе те няма, няма, няма.

Кажи къде си. За мене любовта е измама.

Любовта е измама ...

Опитвам се да те открия, но тебе те няма.

Тебе те няма, няма, няма.

Кажи къде си. За мене любовта е измама.

Любовта е измама ...